Според търговската терминология
терминът Export-Import означава износ на една стока и внос на друга.
В контекста на това издание той променя смисъла си и определя желанието
ни да "върнем" виртуално и реално изнесеното навън съвременно
българско изкуство обратно в родината му. Виртуално, чрез каталога,
който съхранява напуснали пределите на страната работи. Реално, чрез
изложбата, която се опитва да възстанови картата на българското присъствие
в чужбина.
В последните десетина години образът на държавата прилича на кана
с вода, пробита на много места. Колкото и да я държиш под чешмата
– няма да се напълни. По този начин (и при това не толкова поетично)
изтичат различни неща: мозъци, пари, антики. Изтича и изкуство, макар
че за това се сещат малцина. Обществото е активно отдадено на изграждане
на "мита за завръщането". Този мит ни изпълва с надежди.
Надяваме се един ден младите хора (вече не толкова млади), напуснали
държавата, да се завърнат. Надяваме се парите, заграбени от правителства,
кредитни милионери и мафиози и изнесени в чужбина, също да се завърнат.
Надяваме се и художниците да бъдат толкова добре приети у нас колкото
и в чужбина, т.е. не просто да бъдат тук физически, но и да бъдат
реално “вместени” в социалната пирамида.
В голяма степен съвременното българско изкуство се създава за и в
чужбина. Макар че в изданието са включени доста работи, показвани
и в български галерии, действителната си оценка и реализация това
изкуство получава навън. Там то е канено, показвано, купувано(!),
в него се инвестира, за него се пише. Затова и мотивацията да бъде
създавано също идва отвън. Най-успелият български художник Недко Солаков
няма у нас нито една голяма изложба. Нито една от големите му инсталации
не е показвана тук и нито един музей не притежава негова работа от
последните 10 и повече години. Като изключим няколко камерни изложби,
Недко Солаков изцяло мисли, създава и осъразмерява работите си със
света извън България.
Разбира се, много от творбите в каталога са провокирани от художествените
движения у нас. Дейността на няколко частни галерии и неправителствени
институции, на отделни куратори и критици, създадоха подходяща среда,
която предизвиква "случването" на арт-събития и тук. Факт
е, че благодарение на работата на шепа хора Тук са възможни действията
на нашите художници Там.
Защо обаче все още има "тук" и "там"? Къде се
получава онзи процеп, който разделя света на две части - ние и всички
останали? Защо нуждата да се направи подобно издание и изложба е драматична,
а не просто приятно задължение на историците на изкуството и суха
статистика?
Странно е, но точно тези художници, които постоянно пътуват навън,
показват работите и себе си по целия свят, разказват откъде идват
и какво ги вдъхновява, се чувстват чужденци в собствената си родина.
Интересът към тях от страна на държавните институции е минимален,
Музеите нямат средства за откупуване на техни работи, а в голямата
си част нямат и желание за това. Съвременните български художници
използват държавата главно, за да преспиват в нея между две изложби
в чужбина. Тя нито може да ги нахрани, нито дори се сеща да ги поощри
заради усилията, които полагат.
За първи път една музейна институция каквато е Софийска градска художествена
галерия се опитва да постави въпроса за мястото на художниците. И
да възстанови нарушената връзка в схемата на художествения живот -
между малките частни организации (галерии, институти и др.) и държавните
структури (музеи, институции и др.).
Изданието няма възможност да включи всички художници и всички работи.
Дори така обаче, то постига целта си - да демонстрира огромното разнообразие
от прояви в чужбина, в които са участвали и български художници. От
биеналетата във Венеция, Истанбул, Сао Паоло, Кванджу, Тирана и Цетине
до различни международни фестивали, форуми и акции, през всички досегашни
издания на Манифеста до Интернет, каталогът показва разнообразието
на художествената продукция и успешната й реализация по света.
Принципът на подбор е различен. Показани са творби, многократно излагани
в чужбина, които продължават да се търсят на световния арт-пазар.
Такива например са: "Нео-Голгота" на Лъчезар Бояджиев (който
е и кръстник на настоящия проект), "Живот (черно и бяло)"
на Недко Солаков, "Корекции" на Расим, "Трансформацията
винаги отнема време и енергия" на Правдолюб Иванов. Други автори
са представени с най-новите си работи, които за първи път ще видят
бял свят в чужбина: Надежда Олег Ляхова, Кирил Прашков, Борис Мисирков
и Георги Богданов. "Територии" на Правдолюб Иванов вече
не съществува, но е в каталога поради своята симптоматичност за времето,
когато е създадена. Както той, така и Калин Серапионов, Лъчезар Бояджиев
и Любен Костов са включени с проекти, покриващи по-дълъг период от
време, за да се подчертае логиката на процеса. Нет-арт проектите на
Петко Дурмана имат привилегията да се видят по всяко време и навсякъде.
По-благосклонна е съдбата и към видео творбите - лесни за пренасяне
и представяне. Сред тях особено искам да обърна внимание на работите
на трима млади автори: Боряна Драгоева, Даниела Костова и Иван Мудов.
Някои от включените художници като Таня Абаджиева, Нина Ковачева,
Валентин Стефанов, Георги Тушев и Хубен Черкелов вече живеят в чужбина,
но и преди и сега активно участват в международни прояви и продължават
да представят България.
Проектът Export-Import е опит да се запълни една празнина в знанието
ни за случващото се извън пределите на страната (а и вътре в тях).
И да се провокира общественото мнение към преосмисляне на позицията
спрямо тези художници, които повече от 10 години са постоянното лице
на България пред света. Всички представени автори са живи и здрави.
И все още не са се отказали да правят изкуство. Не е ли по-добре вместо
да участваме в изграждането на "мита за завръщането", просто
да го изпреварим? И да дадем на тези художници заслуженото тук и сега.
За да не се чувстват като на хотел в собствената си родина.
Мария Василева