EXPORT-IMPORT
Съвременно българско изкуство

ДИСКУСИЯ

<< обратно

 

На 27 март 2003 г. в Софийската градска художествена галерия се състоя дискусия на тема: “Води ли личния успех на българския художник в чужбина до промени в художествената среда у нас?”, организирана съвместно с Центъра за култура и дебат “Червената къща” и проведена в рамките на изложбата “Export-Import”. Модератор на дискусията бе Димитър Камбуров. Основните доклади и тези бяха изнесени от Весела Христова-Радоева (директор на СГХГ), Мария Василева (главен уредник на СГХГ и куратор на изложбата “Export-Import”) и Яра Бубнова (директор на Института за съвременно изкуство-София). В дискусията се включиха още (по реда на изказванията): Борис Данаилов (директор на НХГ), Руен Руенов, Милка Рускова (директор Направление “Култура” към Столична община), Лъчезар Бояджиев, Недко Солаков, Ирина Генова, Александър Кьосев, Олег Мавромати и др.

Весела Христова-Радоева:
“... А МУЗЕЯТ ?”
Точно преди 52 седмици, по стечение на обстоятелствата, идеята за тази изложба получи положителна оценка от страна на Столичната община – като част от една концепция за развитието на СГХГ и допълващата я изложбена програма. След няколко месеца от Министерството на културата ни отпуснаха средства за каталог. Такава е моралната и материалната рамка на подкрепата от страна на държавата и общината.
В процеса на подготовката насочихме усилията си не само да покажем определени художници и техните най-популярни в артистичните среди извън България произведения, но и да предизвикаме обществена реакция за набиране на средства, с които да се откупят част от работите и така да се постави началото на фонд “Съвременно българско изкуство” в СГХГ. Скоро след откриването на изложбата изпратихме 40 писма, придружени с каталози, в които апелирахме към отговорни личности в Столичната община; бизнесорганизации, чиито ръководители имат и колекционерски интереси; банки и няколко фондации, пряко адресирани към българската култура, да посетят изложбата в удобно за тях време и да станат наши съмишленици в изпълнение на тази благодорна мисия. Никой не ни отговори, дори и за да откаже подобен контакт /което е въпрос на добър тон във връзките с обществеността!/. Подобна реакция бих тълкувала еднозначно – като неразбиране за съвременното изкуство и за музейните функции.
Споделеният факт според мен обема основния проблем пред очакваната от художниците и музейните специалисти промяна в ситуацията – незнание и нежелание за познание, което естествено поражда скептицизъм, съмнение в качеството и изобщо в смисъла на изкуството и в крайна сметка – неговото подценяване и отричане.
Как музеят може да реагира? – С изложби, задължително съпроводени от каталози и с осъществяването на образователни програми, насочени към различни групи посетители. Само че професионализмът и усилията единствено на специалистите в музея не са достатъчни. Защото тези програми струват много пари – както всяко задълбочено образование. А образованието е стратегическа задача, свързана особено деликатно с националната идентичност. Ето защо не би трябвало друг, освен държавата/общината да застава зад тяхното финансиране.
На няколко пъти от Столичната община сме чували, че се мисли за подходящо място за откриването на МУЗЕЙ НА МОДЕРНОТО И/ИЛИ СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО. Дано! Но каквото и да е то, колкото и средства да има за изграждането му, преди всичко трябва да съществува КОЛЕКЦИЯ, която да му придаде музеен смисъл. Световната практика показва, че новооткриващите се музеи на съвременното изкуство не изникват от нищото, а получават като “фондови старт” дадена колекция от дългогодишен “традиционен” музей – така е с музея в Лион, който се обособи от колекцията на съвременното изкуство на Музея на изящните изкуства; така е и с Тейт Модерн, която се отдели от Тейт Бритън, “вземайки” колекцията от произведения от началото на 20 век до момента и т.н.
Музеят е онази уникална институция, която придава на дадена творба ореола на ценност. Ще цитирам определението за музей, актуализирано през 2001 г. по време на XX генерална асамблея на ИКОМ: “…постоянна институция с идеална мисия в служба на обществото и на неговото развитие, която е открита за публиката и която извършва изследвания, свързани с материалните свидетелства за човека и неговото обкръжение като ги придобива, съхранява, осигурява публичното им обръщение и ги излага с научна, образователна и естетическа цел”. В този смисъл, независимо дали един музей е държавен, общински или частен, неговата дейност винаги има изключителна обществена значимост. И ако обществото, към което е обърнат, не е обърнато към него, значи определена социокултурна ситуация боледува сериозно. Убедена съм, че още не е късно и е възможно да обръщаме внимание на профилактиката, а не след време да се налага да лекуваме нелечима болест.

Мария Василева
“Българската култура - между реалното и виртуалното”
Съвременното българско изкуство съществува едновременно реално и виртуално, не само защото използва възможностите на новите технологии. То е тук и сега по отношение на проявленията си в текущия художествен живот, но и някъде там и другаде по отношение на отговорността към него като част от културната ни история. Повече от 10 години държавните музеи и галерии нямат средства за откупуване на творби. Техните хранилища не са съобразени със съхраняването на работи на съвременното изкуство, кадрите не са обучени за това, а и политиката на ръководствата често пъти е безотговорна. На една пресконференция чух официално изказано мнение от директор на национална институция, че не е тяхна работа да показват или събират съвременно изкуство. И това при положение, че в България няма Музей на съвременното изкуство и един десетгодишен период вече е пропуснат в музейните колекции. Така че съвременното изкуство - иначе активно запълващо художествените планове на много частни, а напоследък и на държавни галерии, достатъчно активно пропагандирано от медиите и още по-сериозно представяно на важни международни форуми, у нас преминава без да остави и следа в музейните депа. Правят се опити за неговото документиране, но събраните материали едва ли могат да компенсират липсата на самите художествени произведения. Очевидно един ден историята на изкуството ни ще се възстановява не по оригиналите, а по документите, останали от тях. С други думи в момента всички ние участваме в особен процес на дематериализация на културата на бъдещето, предизвикан от липса на загриженост за случващото се, както и за съхраняване на най-добрите образци от това случване.
По подобен странен начин вътре в държавата, но като че ли и извън нея пребивават онези институции, които реално движат процесите в съвременното изкуство у нас. Това са организации, центрове и фестивали с идеална цел, създадени от художници и изкуствоведи, които заместиха старата структура, управлявана изцяло от Министерство на културата и Съюз на българските художници. Ето някои от тях: Институт за съвременно изкуство - София, Фондация “Визия-ЕН форми”, Фондация “Изкуство днес”, Фондация “Съвременно изкуство”, АТА център за съвременно изкуство, галерия XXL, Фестивал “Процес-Пространство”, Център за медийни изкуства “Интерспейс” и др. На практика всички мащабни и интересни събития през последните години, свързани с организиране на изложби и конференции, издаване на каталози, представяне на съвременното изкуство у нас и в чужбина е свързано с тях. Когато говорим за популяризиране на българската култура по света трябва да отчетем, че списъкът на изявите на тези организации по отношение на съвременното изкуство е много по-дълъг отколкото този на държавните институции. Благодарение на техните усилия изкуството ни се представя на големи форуми като биеналетата в Сао Паоло, Йоханесбург, Истанбул, Кванджу, Венеция. Благодарение на тях у нас бяха показани няколко интересни изложби на съвременно изкуство, в които участваха имена от световна величина. Извършването на образователна дейност, свързана с организиране на лектории, уъркшопове и семинари, е също важна част от политиката на тези институции. В тази връзка искам да спомена единствения по рода си семинар за млади куратори /организиран от Институт за съвременно изкуство с подкрепата на Центъра за изкуства “Сорос” и Про Хелвеция/, към който имаше огромен интерес и който запълва сериозна образователна празнина.
Тези организации работят много плътно с чуждестранните фондации, които подпомагат съвременното изкуство: Про-Хелвеция, КултурКонтакт, Център за изкуства “Сорос”-София, Бритиш Кънсъл и др. Последните са склонни да подкрепят проекти именно на такива малки институции, давайки си много добре сметка за мястото им в културното пространство днес и разчитайки на тяхната мобилност и на професионализма на техните членове. Чужденците, интересуващи се от културен обмен, също предпочитат да се свързват с тях, тъй като отдавна са разбрали тяхната динамичност и отвореност. Затова и най-прекият път за “по-широко и по-настъпателно представяне на България в европейската духовност” (цитат от правителствен документ) е чрез тях. Ако иска и самата държава да се чувства ангажирана с тези процеси, трябва да си сътрудничи с тези институции и да ги подпомага духовно и материално.
Между държавата и тези организации няма никаква връзка, освен тази, че са регистрирани по закона. На практика те съществуват като че ли в два паралелни свята, които нямат нищо общо по между си и когато се наложи да се пресекат това обикновено води до катаклизъм. А понякога това се налага - не поради желание отвътре, а поради необходимост, наложена отвън. Такъв бе случаят с участието на България на Венецианското биенале през 1999г. Сигурно на всички е омръзнало да слушат тази история, но тя е много показателна за взаимодействието или липсата на взаимодействие между две организации от различен тип. В продължение на много години една група от хора правят опити за възстановяване на тази традиция, пишейки писма до Министерство на културата, тъй като този форум изисква участие на държавно ниво. Най-накрая верният ход бе направен от Недко Солаков, който изпрати писмо лично до президента Петър Стоянов и работата беше задвижена макар и с безумно тромавия механизъм на културното министерство. След като всички срокове бяха изпуснати и пари не се намериха, България бе представена на този изключително важен форум само благодарение активността и личните контакти на двама души, членове на Института за съвременно изкуство. Те намериха начин да участват без държавни средства, без павилион и подкрепа /единствено с пожеланията на Министерство на културата/ и бяха забелязани - както те, така и името на България, което не се беше появявало на този форум повече от 30 години. След този пробив нещата са отново в застой, и едва ли скоро ще се решат именно защото решаването на проблема изисква намеса на държавно ниво.
Накрая искам да формулирам няколко въпроса или отправни точки за дискусия. Първият засяга музейните колекции и попълването на 15 годишната празнина в тях. Все още има шанс важни периоди от историята на съвременното българско изкуство да бъдат възстановени. Примерът с машината на Любен Костов, показана на тази изложба, е показателен – тя буквално бе извадена от мазето и построена наново, но нищо не гарантира, че случката няма да се повтори. Миналата година Министерството на културата обяви конкурс за откупуване на творби на съвременното изкуство. СГХГ кандидатства с 2 предложения: едното за закупуване на фотоинсталации и работи, създадени с използване на фотографска техника, които през последните 10 години очертават развитието на този вид изкуство, и другото за закупуване на цикъла соц-артовски картини на Сашо Стоицов – единствени по рода си у нас. Нито един от проектите ни не беше подкрепен. В тази област не могат да помогнат нито частните институции, нито дори музеите, които нямат бюджети за откупуване на произведения от години. Нещата са стигнали до там, че съхраняването на съвременното изкуство трябва да се превърне в държавна политика и това е единствения шанс то да бъде спасено и запазено за поколенията.
Другият въпрос касае нормалното функциониране на системата на изкуството, а то може да стане само при наличие на действаща структура на художествения живот. Тоест това е въпросът за чуваемостта между двете реалности – частни и държавни институции. Какви са механизмите за изграждане на онези връзки, които ще предадат логичност на ситуацията у нас? Няма страна по света, където държавата да се е оттеглила от подкрепата на културата. И то особено в посоката на най-новото изкуство, където става дума за експеримент и новаторство. Държавата подкрепя именно частните институции, които са се заели с нелеката роля да утвърждават позициите на най-младите. У нас това не само че липсва, но се усеща определена враждебност, дължаща се на непознаване на ситуацията и инерция на мисленето. В тази връзка показването на изложбата Export-Import в общинска галерия е символичен жест, демонстриращ желанието – поне от наша страна - да се обединят усилията между всички, които имат интерес, това, което се случва в българското изкуство да продължи да се случва и да бъде с случва и да бъде съхранено.

Яра Бубнова: Аз няма как да отговарям, а се опасявам, че само ще задълбоча проблема, изказвайки моята гледна точка. Първо, аз смятам, че в тази дискусия, която хубаво би било да имаме днес, ако ще даже и помежду си, трябва да разделим нещата на две части. Първата част, това е държавата, нейната намеса, държавната културна политика, която според мен не съществува, но за съжаление няма на кой да го кажем в момента и затова няма да си хабя енергията да го казвам на Вас – повечето от Вас са на същото мнение, така че тази тема за мен е в момента неактуална за дискутиране.
Но втората тема, която ми изглежда много по-съществена, това е тази промяна, която е настъпила през последните повече от десет години (поне аз съм свидетел на нея повече от десет години) – тези частни сдружения, малките единици на културния процес, които имаме в страната, и които са изключително енергични и успяват да постигат направо фантастични резултати спрямо своята малобройност и финансовото осигуряване. Каква би трябвало да бъде от моя гледана точка логиката на следващите стъпки? Някога, давайки отчет на Института за съвременно изкуство за това какво направихме и защо, и какво се получи, ние така помежду си, взаимно разсъждавайки си казахме, че в началото на 90-те години пред нас стоеше задача да обясним на света, че съществува държавата България, в която има съвременно мислене и съвременно изкуство. Когато ние започнахме да се занимаваме с тази задача тя беше почти непосилна: Хората не само не знаеха какво е България, но никой не беше в състояние да повярва, че тук може да има съвременно изкуство. Иконите, стенописите, фолклорните носии изчерпваха представата даже на най-любопитните хора за страната. С голямо количество усилия на няколко художника, по-малко количество теоретици и изкуствоведи, този проблем повече или по-малко е преодолян. В частност, присъстващият тук господин Недко Солаков, който аз бих нарекла един от най-заетите професионалисти, които познавам, извърши с личните си усилия невероятен пробив. В момента, в който се говори за България в средите, свързани със съвременната цивилизация, култура и изкуство, България се асоциира като минимум с неговото име.
Втората задача, която Институт за съвременно изкуство смяташе и все още смята като необходима, това е запознаване на българската заинтересована публика и по-широката общественост с процесите и явленията, които се случват по света. Този проблем е малко по-сложен, защото ако всички ние сме радостни и много желаещи да бъдем транспортирани от тук натам, не толкова много хора искат да бъдат транспортирани от там тук. Т.е., това наистина вече изисква организационни усилия и те най-често не могат да бъдат индивидуални, а трябва да бъдат някакви колективни. Отново ще дам един пример за тези усилия. През 1999 година – вече пет години и повече са минали оттогава, в сградата на държавна институция – величествения Музей за чуждестранно изкуство, направихме с Институт за съвременно изкуство и по идеята на Недко Солаков изложба “Място/интерес” и проведохме една статистика. Изложбата за един месец беше посетена от 3000 души. Даже при известен скептицизъм по отношение на посещаемостта на изложбите на съвременното изкуство, това, че там ходят само студенти и хората, които се познават, аз три хиляди студенти по изкуства в България не познавам, още по-малко три хиляди студенти, които се интересуват от съвременно изкуство. Все пак, очевидно част от тези три хиляди бяха хора, на които това им беше любопитно, и които са се занимавали с някакъв вид ограмотяване и търсене на известни резултати. Тези усилия се полагат не само от нас, а и от много други институции, в частност примера, който ми е най-близко под ръка – “Интерспейс”, които са направили представяне на един международен проект – един каталог, поканили са теоретици в областта на мултимедията. Всичко това се случва.
Последната задача, която подозирам, че отново ще се наложи ние да поемем, това вече е не само информация и не само информация за България към хората отвън и на някакви групи от хора вътре в България, това опасявам се, че е образование, обяснение, популяризация и един вид създаване на съблазнителна среда на съвременното изкуство, което ние много често изпускаме. Аз смятам, че основната стратегия, която би трябвало малки частни сдружения и институти да поемат отсега нататък, е да обърнат малко повече внимание на тази популярна, очарователна и привлекателна страна на лукса в съвременното изкуство. Ние, когато говорим за съвременно изкуство в България, притеснено не казваме колко то струва. То струва страшно много. Може би ако ние започнем да обясняваме съвременното изкуство, това ще направи впечатление. Аз вече събирам цени, бюджети, инвестирани средства на различни събития и явления в съвременното изкуство. Ако може би ние публикуваме една статистика за популярността на събитията в съвременното изкуство, това ще направи впечатление.
Аз смятам, тъй като не мога да взема позицията на държавата и да вземам решения от нейна страна, та аз смятам, че или съвременното изкуство в България ще мине без държавата, което значи, че ще замине, или държавата трябва да полага усилия и да намира общ език със съвременното изкуство. Единственото, което то още не е направило е, че то още не е станало алтернативно на самата държава. Това може да стане и в някои държави това вече е достатъчно висок глас на алтернативните мнения. Мисля, че и нашето изкуство би могло да се справи с това нещо.
Бих искала на присъстващите тук колеги, с които ние не сме в дискусия, а в дебат, да им кажа, че за съжаление даже при подготовката за тази среща сме се сблъскали с един проблем. Тази документация, за която спомена Мария Василева се превръща във фолклор. Ето, аз седя точно срещу Орлин Дворянов, който според мен е един от създателите на идеята за съвременното изкуство в България, но неговата дейност е вид фолклор вече, тъй като тя не е записана, не е публикувана, няма библиотека, където нещата могат да се намерят. Започваме да ставаме привърженици на устни истории за това съвременно изкуство. Можем да ги измисляме вече съвсем свежи и нови. Това за мен е да преминем от една страна в поп-а, а от друга страна във фолк-а в съвременното изкуство. Ние просто ще му създадем нова история, ще я популяризираме по нов начин.
Не мен ми е много жалко, че някои от поканените колеги от държавните институции не са дошли и даже не са поднесли своите извинения. Аз смятам, че тях ги е страх, честно казано. Защото основният въпрос, който мен ме интересува, държавата, в борбата за имиджа си по света, присъединяваща се към огромно количество спорни политически решения и поддържаща доста неясни каузи, има ли намерение да докаже, че тя все пак е държава, чрез два много прости примера - венецианското биенале и биеналето в Сао Пауло. Тези два форума на съвременно изкуство – скъпо струващи и изключително престижни, са държавна задача. Тук даже ние, с обединените усилия на тази малка група, по-малка от 100 души, това даже и ние не можем да направим, макар че кой знае, при известно прилагане на усилията може би могло. Би ми се искало да се формулира въпросът към държавните институции, и даже не институции, а към хората, които взимат решения в сферата на държавната културна политика. Ако искате, аз Ви предлагам ние колективно да формулираме тези въпроси и по някакъв начин да ги направим публични. Може би тогава някой ще има намерение да отговори.
А проблемът с парите си остава, но той не е задължително да се решава само от държавата. Това е моето мнение.

Димитър Камбуров: Благодаря на Яра Бубнова. Аз само две неща искам да кажа върху нейните думи. Едното беше за изкуството като лукс, като скъпо струващо съчетание от качество и от материал, и от въображение, което е вкарано в него. Като че един от проблемите на нашия преход през последните години е тази наша неготовност да правим неща, които да изглеждат ненавременни – в ситуацията, в която не сме си надвили на масрафа, не можем да си ги позволим. Това се отнася за купища неща в живота ни и може би в този смисъл отношението към изкуството е част от една структура на мислене – изключително пагубна, изключително опасна, защото по този начин никога няма да стигнем до онази точка, в която да преодолеем усещането, че изкуството е някакъв излишен лукс.
Другото, за което ми се искаше да кажа нещо, е това, че държавните институции ги е страх. Повече се опасявам, че не им пука, че им е безразлично. Страхът все пак предполага някаква ангажираност. Това, което на мен ми се струва, е че по-голямата беда е това безразличие, тази индиферентност, този непукизъм на държавните институции.
Предоставям думата на Аделина Филева, уредник в Софийска градска художествена галерия, която ще ни предложи нещо като обобщение на анкетата върху изложбата, която е наш домакин.

Аделина Филева: В анкетата бяха включени два въпроса. Първият: “Какво мислите за изложбата “Export-Import”?”, а вторият е “Има ли място съвременното в Софийска градска художествена галерия?”
Общо са попълнили анкетата 65 души. Положителни отзиви имаме от 53-ма, а отрицателни – от 12. Редовни посетители от тези положителни отзиви са 45, а от отрицателните – 8. Нередовни посетители от положителните са 8, а от отрицателните – 4. Жени от положителните отзиви са 30, а от отрицателните – 3. Мъже – 23 положителни, 8 отрицателни. Висшисти – положителни отзиви – 43, отрицателни – 12. Среднисти – 10 положителни отзива, отрицателни – нямаме. До 30 години – 34 положителни отзива, отрицателни – 5. Между 30 и 50 – 16 положителни и три отрицателни и над 50 – 5 положителни отзива и 4 отрицателни.
Сега има възможност да чуете няколко от отговорите на въпроса “Какво мислите за изложбата “Export-Import”. Положителните реакции: “хубаво е, че подобни изложби започнаха да се случват и тук”, “обърква ме приятно”, “добре е, но определено ми се вижда неясна – не я разбрах”. “харесва ми да стоя в изложбата и да я гледам – следователно ми харесва”, “за мен беше интересно и провокативно – остави нещо, върху което ще мисля”, “добре е да преживяваме изкуството във времето му, а не когато то вече е класика”, “последните години си мечтая този вид изкуство да има български облик; това е една постигната мечта”, “възприех го като “експорт-импорт” между миналото и съвремието”, “супер – запълва голямата празнина в изкуството ни”.
Отрицателните отзиви: “ако това е съвременното ни изкуство, то тогава сме изпаднали в абсолютна криза на духа”, “възмутен съм от пошлото отношение към културата и изкуството”, “импотентно изкуство”, “отвратителна гавра с нас”, “върнете ни прекрасната Софийска градска художествена галерия – гадостите да ги показват частниците”, “не ме вдъхнови, подбуди, стимулира и т.н. с нищо”, “парад на суетата, боклук”.
Няколко отговора на въпроса “Има ли място съвременното изкуство в Софийска градска художествена галерия?” Положителните реакции: “естествено, даже е нужна по-голяма площ за нови експерименти”, “разбира се, както и всяко друго изкуство”, “да, това е естествената му среда”, “да, защото ние живеем сега, а не преди”, “да, има място; щом се прави такова изкуство, то трябва да бъде видяно – то говори за своята епоха, за своето време и затова как гледат на света някои хора, които правят това изкуство”, “разбира се, че има място и трябва да се даде шанс за неговото присъствие тук и в друга музейна институция”, “да, защото галерията е в центъра, а има много млади, които се мотаят наоколо”, “има и още как – прави я европейска”.
Отрицателни реакции: “не бива с парите на данъкоплатците да се излагат подобни глупости”, “категорично не; моля, не излагайте такива неща – тук съм виждал много хубави неща”
За посещаемостта на изложбата. Всъщност, изложбата работи повече от четири седмици и като всяка изложба в началото напливът е много голям. След това винаги има един период, в който намалява за кратко. Но интересът към изложбата успя да се запази не само поради рекламата и заради творбите, които са изложени тук, заради имената на авторите, а и заради това, че вътре в изложбата имаше лекциите и срещите, на които идваха много хора, които се оказа, че дори не знаят къде е адресът на Софийска градска галерия, защото имахме и такива запитвания по телефона. Така че освен голямата посещаемост се оказа, че успяхме да привлечем и други зрители към изложбата. От всичките рекламни материали, които обясняваха, разясняваха, даваха най-различна информация, се оказа, че някои, които бяха ламинирани и давани на зрителите да бъдат използвани само в момента, трябваше да се правят наново, защото изчезваха и никога не стигаха, включително и бобчетата, така че имаше проблем с опазването, но това пък може би е добре, защото така си отнасят нещо у дома от галерията и аз се надявам, че все така ще идват в Софийска градска галерия. Благодаря за вниманието.

Димитър Камбуров: Тук при нас вече е Борис Данаилов, който се явява в две роли. Едната е актуалната му роля на директор на Национална художествена галерия, а другата роля е така да се каже миналото, от което той идва – директор на Център за музеи, галерии и изобразителни изкуства към Министерство на културата. В този смисъл той би могъл да говори за две неща – може да говори за този преход, за тази динамика, в която се намира като човек, който се занимава с изкуство.
Ако трябва да резюмирам по някакъв начин нещата дотук, те бяха преди всичко свързани с три точки: липсата на събиране, липсата на съхранение на съвременно изкуство; липсата на музей на съвременно изкуство – скандален факт за европейска страна и като че ли безпрецедентен в рамките на Европа; проблемът около това, в края на краищата какво да прави държавата и какво да прави изкуството спрямо държавата – дали да очаква подкрепа или да очаква по-скоро държавата да не пречи, там където изкуството се случва независимо от нея, т.е. въпросът не се свежда само до пари, а може да се свежда до това да има съгласуване и взаимодействие между институциите и да има съвместно действие за търсенето на пари. Общо взето едва ли мога да резюмирам многото от нещата, които бяха казани, но ще бъда благодарен ако се намесите с вашата визия върху това, което се случва в съвременната културна ситуация.

Борис Данаилов: Благодаря. Аз много рязко сменям средата от едното място на другото, имам предвид, къде бях преди 10 минути, от гледна точка на приказките, които се говорят там и тук. Така или иначе имам някакъв опит, който е и административен. Като администратор опитът ми е най-разнообразен. От всички титли най ми харесва титлата “Началник отдел “Изкуства” – бил съм и това – това е просто върховно.
Фактът, който ни мъчи тук е че нямаме галерия или музей за съвременно изкуство. Колкото и да е директно като аналогия, аз бих си позволил да Ви обърна внимание върху факта, че там където има музеи за съвременно изкуство, има силно заявена и действаща пазарна икономика. На пръв поглед това изглежда много далечно от състоянието на нещата, но на мен ми се струва, че като че ли в тази сфера връзката е доста директна и искам да апелирам върху нищенето на един такъв проблем, който е много важен за измерението на съвременното изкуство, а той е всъщност липсата на функциониращ пазар.
Защо ми се струва, че това е много важно? Aми защото всички онези субекти, които се въртят в момента в публичното пространство и се занимават с изкуство, заявяват и се афишират като занимаващи се с проблематика и виреещи в една пазарна среда, но те всъщност не са такива субекти и за съжаление показват точно обратното като поведение – че може би дълго време няма да бъдат такива или въобще няма да станат такива. Значи, тук в България има хора, които извършват покупко-продажби на неща – те купуват, продават, вземат нещо за себе си, слагат си го в джоба и печелят и считат, че това е пазар. Според мен това не е пазар – това е една от формите на битието на тези субекти, които междувременно се занимават и с художество, занимават се с издаване на книги, ако галерията позволява продават чорапогащници, дискове и какви ли не други работи и така някак между другото ако се случи да сключат някаква сделчица с изкуство, вземат че го направят. И това е в общи линии състоянието на 99.9 на сто от субектите, които се занимават с тези дейности. Отсъстват ярко и много добре идентифицирани субекти, които влизат в такива отношения.
Струва ми се, че оттук насетне при тази аморфност на хората, които се занимават с търговия, съществува и една аморфност на тяхната стратегия за съществувание, което вече пряко влияе върху самата ситуация в изкуството – то е много изместено в заден план без да е основно занимание на тези люде, които се занимават с тази дейност, откъдето и се получава един огромен вакуум, който винаги съществува в нашата ситуация, това е, че никой не обръща специално внимание, т.е. липсва една ясно заявена политика в това отношение и да отделя пари за съвременно изкуство. Това впрочем се маркира и не само на ниво държавна политика. То е форма на поведение на всички онези, които са въвлечени повече или по-малко в правенето на изкуство. Поради тази причина самото съвременно изкуство във всичките му разновидности е обречено на един произвол и на липса на артикулирано отношение към него и естествено, че при този произвол и липса на артикулирано отношение най-много ще си пострадат онези, които...
Има и друго измерение на този проблем, което засяга проблема за критическата функция на културата, каквато в измеренията на съвременната българска културна ситуация почти отсъства и изкуството е ненатоварено, особено авангардното с подобни желания и претенции, при което то също е обречено на периферност. На практика, аз от десетки години, откакто престанаха ОХИ-тата не съм забелязал изкуство, което е свързано с някаква животрептяща социална проблематика. Поне за изобразителното изкуство това е така. Значи, художниците не се занимават с този тип проблеми. Трудно ми е да кажа защо, но така или иначе аз по изложбите не срещам такива неща. Откъдето и тази херметичност на нещата, които се предлагат, а те се предлагат обикновено в две разновидности – говоря за авангардните пориви, едните от тях са свързани със следване на някакви похвати и стратегии на поведение, които са видени от вън – общо взето неумели опити да се направи нещо, без да се има някакво вътрешно желание за това, т.е. те не са органично присъщи на ситуацията. И оттук насетне вече всякакви песимистични изводи могат да се направят. Не съм оптимист тези неща да се оправят поне в обозримото бъдеще, а това време за мен е пет – шест – осем години. Това е.
Димитър Камбуров: Само две думи по повод на това, което ни каза Борис Данаилов. Идеята за това, че нямало достатъчно критически ангажирано изкуство, че контраадаптивната функция на изкуството била занемарена в съвременното българско изкуство, може би това до голяма степен се отнася за онова изкуство, което не е в тази зала, защото тази зала ни уверява в точно обратното, т.е. че става дума за доста активно и за доста артикулирано смислово изкуство, което се ангажира с тази критическа функция. Що се отнася за заемките отвън и за липсата на органичност – може би пък самата идея да очакваме от едно съвременно изкуство органика е вече малко или повече анахронична.
Така или иначе подиумът е ваш.

Руен Руенов: Първата част на разговора беше много полезна, а именно един полезен разговор, че Абрашев не дава пари за изкуство, че бюрократите не обръщат внимание на изкуството, че общината и тъй нататък. Това мисля, че всички тук са убедени, че непрекъснато трябва да се повтаря и се прави от поне 10 години аз доколкото си спомням. Аз започнах една дискусия през 93 година в един вестник... но това са минали неща, както и да е.
Колкото и този разговор да е полезен, очевидно неговата лековатост, извинявайте, но по същия начин циганите в Столипиново си искат да им пуснат тока, и всички, които се занимават с някаква хуманитарна дейност в България могат да го кажат. Аз исках да чуя един разговор по отношение на това, как в ценностен план българското изкуство може да ангажира обществото, така, че то да стане интересно и по някакъв начин да обърне ситуацията. Защо – нали Вие казахте, че в един период предвиждате изкуството да стане алтернатива на държавата, за да обърне внимание към себе си? Не е ли така? Съжалявам.
Есента имаше една дискусия, на която казах, че съвременното българско изкуство не осъществява социални взаимодействия и продължавам да смятам така. Това, което виждам като зачатък на проблема, е изказването на Борис Данаилов, че виждал в съвременното българско изкуство херметичност и някакви, така, немотивирани опити – доколкото съм записал да създаде своя ценностна основа. Сега, струва ми се, че съвременното българско изкуство е изправено пред голямата тема за своята ценностна основа или система и сега ще илюстрирам необходимостта от един такъв разговор с едно разсъждение за темата на тази изложба и тази дискусия. Мен ме интересуваше да чуя какво толкова ценно е било изнесено от България, че да бъде внесено обратно и в какъв смисъл е изнесено. За да изнесеш нещо то не трябва непременно да бъде свързано с някаква традиция. Далеч съм от мисълта, че трябва да се връщаме към един разговор за традицията в българското изкуство. Огромна част от художниците, представени в тази изложба са от т. нар. виртуално поколение, което виси във въздуха и иска да се внедри в развития свят. По мое изчисление това са около 10 000 художници в целия свят, а може би са много повече. Значи, това е поколението, което общо взето не изпитва почти никакво желание да се реализира в страната си по най-различни причини. Първо, защото е материално възпрепятствано, защото изпитва отвращение към тази страна, а и защото има огромния комплекс да се осъвремени и да придобие стандартите на съвременното изкуство по целия свят. Това е характерно за...

Димитър Камбуров (прекъсва): Извинете, но тук има явно противоречие. От една страна казвате, че това са хора, които правят някакви крайни неща, които нямат смисъл в тази култура, в тази ценностна парадигма, че тя е лишена от ценности, казвате, че висят във въздуха, а от друга страна става дума очевидно за изложба, която е успяла през всички тези творби, които са били показани в ...
Руен Руенов (прекъсва): Нека поразсъждаваме върху думата import. Какво означава да изнесеш нещо? Аз не го разбирам във физическия смисъл на думата. Разбирам го като един автономен модел, който да бъде разпознат от света. Посочете ми ...
Димитър Камбуров (прекъсва): Със сигурност не става дума за един модел. Тук има твърде много модели ...
Руен Руенов: Може ли да се изкажа?
Димитър Камбуров: Да, разбира се.
Руен Руенов: Така. Аз твърдя, че общо взето нищо не е изнесено. Значи първата дума от изложбата е пълен nonsense. Това са художници, които са се опитали да се внедрят. В това няма нищо лошо, както и е прекрасно, че произведенията им се връщат в страната с познавателна цел. Докато има твърде много примери на художници от Източна Европа, които създадоха свои идентичности и бяха разпознати като такива в развития свят. По нататък, ... (в отговор на реплики на хора от публиката) ами московските радикали, албански художници... (отново в отговор на реакцията на присъстващите) имената ги знаете всички... (чува се въпрос “Кои са тези имена?”). Имената са публикувани във всички големи списания... (недоволство)... Вижте, ако мога да си завърша изказването, след което... Много Ви моля!
Димитър Камбуров: Моля Ви само ограничете изказването си до минута, не повече.
Руен Руенов: ОК. Втората част от разсъжденията ми е върху темата на дискусията – как влияят успехите на българските художници върху тяхното социализиране в страната. Така, ...
Димитър Камбуров: Промяната на ситуацията в страната ...
Руен Руенов: Промяната на ситуацията... Така, искам да знам какво значи успех.
Димитър Камбуров (прекъсва): Предварително си обещахме да не отговаряме на този въпрос.
Руен Руенов: Има участия... Има страшно много участия, но български художник не е разпознат като явление след 89-та година. Няма такъв ... Значи, тук има един сериозен човек – Васил Симитчиев, който принадлежи към неголямата група художници-емигранти, които преди 89-та година, в едни съвършено други условия са се извели в едни орбити, които са абсолютни. И за мен е много по-интересно, примерно, защо държавата не обръща на тях внимание. Имената ги знаете. (реплики от страна на публиката).
И завършвам с това, че съдържайки дълбока противоречивост, името на изложбата, темата на дискусията с тези т.нар. успехи, а според мен са участия, което е много хубаво, стигаме до основната тема, че разговорите за съвременното българско изкуство са твърде лековати и повърхностни. Както и до това, че цялата среда, собствената среда на това българско изкуство е недостатъчно обговорена и много съмнителна като легитимация. Благодаря.

Димитър Камбуров: Благодаря Ви и аз. Очевидно става дума за някакво противоречие, противоречието между едно ценностно предпочитание между българите, които живеят и работят в чужбина, в сравнение с българите, които живеят и работя в чужбина и България. Така че аз трудно бих могъл да разпозная бог знае какво предимство на тези, които така или иначе не се връщат и не остават тук.
Аз искам да се обърна към госпожа Рускова ако тя има все пак нещо да каже по въпроса, който беше неколкократно поставен- въпросът за това, какво все пак пречи на държавата да намери за нужно да подкрепя съвременното изкуство.

Милка Рускова: Благодаря Ви, че ме предизвиквате. Аз бях получила покана да взема реплика в тази дискусия съвсем официално като някаква форма на експозе или доклад, но аз отказах не за друго, а защото искам да натрупвам малко повече време в слушане. Аз съм един добър слушател тук. Това е може би една добра стъпка. Нямам опит в това как държавата се отнася към този вид изкуства. Нямам опит в това как държавата отказва да сътрудничи на този вид изкуства. Напротив, аз мисля, че съм част от опита държавата да направи, т.е. общината, не толкова държавата, да направи някаква крачка към това изкуство. Но мога да Ви кажа, че има и системи, има и структури, които биха могли да помогнат на диалога, тъй като този диалог, така както разбираме от колегите, които имат този опит, липсва, има структури, които биха помогнали, биха решили много голяма част от чуваемостта. Например, към общината съществува един обществен експертен съвет по култура. Този съвет събира различни мнения, предложения, дискутира по теми, които са свързани с културната ситуация в София. Вероятно натрупването на някакво напрежение в жанра е достатъчно. Не знам по време дали вече то е стигнало до критичната си точка, за да бъде поставено на дневния ред на общината, но може да се направи опит. Може да се направи опит в този обществен експертен съвет по култура да бъде внесен някакъв проект. Дайте го. Т.е. аз съм изненадана от това, че липсва диалог, че липсва някакво желание от държавата за такъв диалог. Не мога да кажа защо това е така. Но не искам да бъде така спрямо общинските структури.Нека да се опитаме да направим нещо, което зависи от нас.

Димитър Камуров: Т.е. констатирате липсата на диалог, но нямате ясно съзнание защо е така, съзнавате, че и пасивната страна е точно тази – държавната, държавно-управленската страна ...
Милка Рускова: Може би е така, сигурно е така. Ако трябва да ...
Димитър Камбуров: Имате съзнанието, че градът не изглежда като, как да кажа, особено култивирано място, т.е. има какво да се прави и това е съвсем очевидно.
Милка Рускова: Без всякакво съмнение, но казвам, че може би и Вие като хора, които защитават тази форма на изкуство също трябва да извървят своята пътека докрай. Т.е. да бъде предлагана систематично форма на натиск, форма на присъствие в съответните държавни институции или общински, съответно. Има такава възможност – просто тя не е отрязана – това мога да Ви кажа. Мисля, че то не е нещо нелогично.
Димитър Камбуров: Остава и да съобщите и каналите и пътищата, но надявам се това ще може да се свърши добре. Лъчезар Бояджиев искаше да вземе отношение.
Лъчезар Бояджиев: Значи, аз първо един малък коментар към това, което каза господин Данаилов във връзка с това, че музей за съвременно изкуство има само там, където функционира пазарна икономика. Най-близките примери, които опровергават това твърдение и които ми идват в момента на акъла са градовете Скопие и Белград, където има музеи за съвременно изкуство, а няма пазарна икономика, дори бих казал
Реплика от залата

Л. Бояджиев: Не, брои се. Брои се бивша Югославия, което е още по-лошо, е Македония, значи, което е още по-лошо - в Букурещ... Пазарната икономика не е задължително условие. Тя някак си е там или не е там. Нещо по-лошо – и Югославия, Сърбия и Черна гора, на принципа на сменянето, на ротацията и Македония са в състояние да дават пари за така прочутите, макар и не единствени възможности на това Венецианско биенале – македонското министерство на културата, с купища скандали, но си има специални фондове, за които куратори могат да кандидатстват по различни проекти, не само свързани с международни участия. Въпросът, които исках да задам към аналистите тук е следният, с цел дискусията да стане може би малко по-задълбочена – а въобще за какво ни е нужен музей за съвременно изкуство, да кажем, извън това, че той би колекционирал неща. Т.е. една такава институция, сериозна и професионално направена, какви функции според Вас би имала в образователен план в превръщането на тази някаква среда, в която живее всяко едно изкуство в една по-образована среда, и въобще как виждате, за какво ни е нужен музей за съвременно изкуство?

В. Христова-Радоева: Понеже два въпроса бяха поставени, аз нарочно не исках в началото да споменавам имена, но сега ще Ви кажа точно на кои хора бяха изпратени тези любезни писма, в които имаше едно-две изречения, че всички ние живеем в София, работим в софийски структури и за София и бихме искали тя да има по-интересен културен живот. Областният управител на София получи такова писмо с каталог, кметът получи и четиримата председатели на, как се наричат, на групите на общински съветници по партиен принцип. Включително един от тях е председател на общиснкия съвет – Антоан Николов. Но нямаше реакция в момента. Не знам, може писмата просто да не са стигнали до тях, макар че бяха лично адресирани.
За какво е нужен музеят? Ами за това, защото след като сме историци, критици и хора, които се знаимават с изкуство, това означава, ако сме качествни като хора, че трябва да бъдем толерантни към всичките проявления на изкуството. И аз лично не мога да си представя, че ще работя в един музей, и че няма да се интересувам от определени форми на изкуство, а някакви други ще ми бъдат по-интересни. Може лично като човек да имам такива предпочитания, но след като съм тук аз нямам право на предпочитания. Аз имам право да отварям вратите за всички видове изкуство. И не случайно тук се случиха две коренно различни изложби една след друга – колекцията на Боян Радев от изкуството на 60-те, 70-те и 80-те години, сега тази изложба, а другата седмица ще се открият гравюри на Христофор Жефарович и Захарий Орфелин и малко съвременни сръбски графики, след което идва Васил Симитчиев, след което има малък ремонт и идва стогодишнината на Златю Бояджиев само с ритуални сцени, например от творчеството му. Значи, както виждате ние като музей си разтваряме невероятно широко вратите, отвсякъде сме проходими. И така трябва, за да си свършим работата. И затова споменах, че ако постепенно, в София, например, започне натрупването на един фонд съвременно изкуство, след време, защото аз съм сигурна, че това ще стане, не е просто въпрос на мечта, когато се открие музей за съвременно изкуство, той вече ще има физически на какво да стъпи и по-нататък обучените хора да мислят и да работят в полза на това изкуство ще продължат нататък. Защото това е част от един от новите езици, които ние ползваме. Не можем изведнъж да пишем сонети на един език, на който не знаем азбуката.
Никъде по света публиката на изобразителни изкуства не е така наречена широка някаква аморфна маса. Навсякъде, независимо дали става дума за музей, за частни галерии, за индивидуални, за колективни изложби и т. н. Отива преди всичко колегията – художниците, след това критиците, след това меценатите и накрая туристите, така че ние тук не правим нещо различно и не си правим изложби за самите нас, а просто няма начин целокупната софийска общественост да отиде на която и да било изложба.
Недко Солаков: Първо категорично мисля, че държавата би трябвало да поеме своята грижа, финансова и всякаква, за това този тип изкуство, който се прави – не непременно това, което е в тази зала, в случая включвам абсолютно всичко, което се прави от всички групи, някои от които не могат и да се понасят помежду си – аз не виждам защо би трябвало да бъде така. Смятам, че наличието на един музей или поставянето на основи на музей за съвременно изкуство в България – може да бъде наречен по друг начин, е много важно по много причини. От една страна да бъде съхранено по някакъв начин това, което е било създадено, и което ще се създава тепърва. Второ, даже бих го сложил като първо, тези млади хора, които завършват Академията или тези, които се занимават с изкуство, те би трябвало да имат все пак и стимул – една такава сграда, ако щете и нещо, уважаващо себе си и уважавано, това е също много важен стимул. Защото не можете да си представите – сравнително рядко ходя в Художествената академия на дипломни защити – горе-долу веднъж на две години, но е толкова жалка гледката от тези млади хора, които завършват, и които виждаш, че се мъчат да се нагодят към нещо, което се случва вътре в страната и евентуално се мъчат да си изкарват хляба с изкуство. И естествено сред тях изпъкват един, двама, трима, четирима – нали това е в рамките на десет години, които са вече тук в тази зала. Но става дума за останалите.
Не мисля, че недействащата пазарната икономика (напротив, в България тя действа), е голяма пречка за създаването на такъв музей. Лъчезар спомена няколко такива държави, които имат музеи с чудесни колекции. Не бих казал, че недействаща галерийна система е също пречка. Например в Будапеща, където имат един от най-известните музеи за съвременно изкуство, трудно мога да кажа, независимо от действащите и чудесни галерии, които имат там, че те имат някакъв пазар за съвременно изкуство, т.е., имат колекционери. Не бих казал, че същото е положението в Полша, но те имат този невероятен музей в Лоц или центъра за съвременно изкуство Уяздовски във Варшава. Същевременно нямат частни галерии. Да не говорим за Румъния, където имат такъв музей, имат невероятно активност в трансилванската си част. Така че нещата тук опират до ...
Не знам кой обори и апострофира Яра, която каза, че ги е страх институциите. Според мен те просто не обръщат никакво внимание и това няма значение за тях. Може би трябва да бъде направено нещо много провокативно спрямо тях, за да могат те по някакъв начин да се ангажират с една първоначална стъпка, най-елементарна стъпка, след тази стъпка трябва да има втора и трета. Само че, за да има това нещо, би трябвало тук които сме се събрали и много други хора да имаме някои общи мнения по някои неща, за които говорим в момента.

Димитър Камбуров: Аз мисля, че поне за някои неща можем да се съгласим. Значи, очевидно, че този образователен момент е трудно да бъде отменен. Т.е. необходимостта да има някаква институция, която да се ангажира покрай другото и с образоване в сферата на съвременното изкуство ако трябва да отговаряме на този въпрос. И естествено другото нещо е свързано с лицето и огледалото. Един такъв музей би могъл да бъде лице на тази нация в актуалния момент и може да бъде разбира се и огледало и то огледало, пред което заставаме и се виждаме. Така проблемът, който изтъкнах преди известно време, за това противоречие между музей и съвременно изкуство, той очевидно остава, но то е по-скоро въпрос на това как той ще бъде конструиран, каква ще бъде структурата и архитектониката на един такъв музей. Той не е нужно да изглежда дотам класично. Така или иначе по-добре е не аз да говоря. Имате думата. Ирина Генова.

Ирина Генова: Най-напред искам да кажа, че изложбата много ми хареса и поздравих Мария Василева и целия екип на Софийска градска художествена галерия за инициативата, за идеята, за изпълнението. В този разговор това, което ме смущава е като че ли някакво отместване за мен от моите представи, или това, което повечето от нас си представяме под съвременно изкуство. Когато става въпрос за тази идея за музей, като че всички започват да говорят за музея, за произведенията, които ще се събират там, за образователните дейности на тази институция така, както бихме говорили за всеки друг музей. Разбира се всеки има в главата си, в представите си някакъв образец, някакъв пример – музеят в Гренобъл, в Лион, в Скопие или другаде. Но на мен ми се струва, че не към събиране на предмети трябва да се стремим, т.е. ние нямаме нужда от институция, която ще откупува, събира, складира някакви предмети, или поне аз не си представям фиксирането на онова, което се случва у нас, или това, което правят наши художници другаде в неговите предметни измерения. Харесва ми, че се появява думата “виртуално” било като метафора, било във връзка с различни художествени практики. Дали да не мислим съвременното изкуство по-скоро като съхраняване на някакъв вид информация, може би във виртуален вид, а не като събиране, съхраняване на предмети, защото самото понятие “съвременно изкуство” вече е много различно. Ние сякаш употребяваме думата “изкуство” условно, а не в онези смисли, в онова понятийно измерение, в което то се формира в епохата на Просвещението и се свързва с музея, с историята на изкуството и с образователните цели.
Струва ми се, че такова мислене за музея някак не е продуктивно и на мен ми се иска повече да мисля за съвременни художествени практики и за начина, по който те могат да бъдат стимулирани. И ако мисля за сграда в нейния материален вид, солидна, подредена, с помещения, на мен ми се иска повече в тази сграда да има някаква художествена дейност, нещо, което се случва, някакви практики, а не както тук временно са изложени обекти и фотоси или различен вид произведения, които напомнят за случили се вече неща. Т.е. дали да не мислим, дали да не търсим средства по-скоро за някакви актуални практики, а останалото да остане във вид виртуално съхранение. Когато говорим за липсата на музей за съвременно изкуство в България или в София, аз бих повторила един въпрос, който веднъж поставих на студентите – а има ли друг художествен музей, има ли в София сграда, която да е построена за художествен музей –нима този проблем се отнася само до съвременното изкуство? И те започнаха да изреждат – Националната художествена галерия, но тя е била дворец – а, да, то беше джамия. Така, че този проблем със солидността на сградата отива някак по-далеч в нашата среда. Това е.

Александър Кьосев: Аз няма да говоря по въпроса за нуждата от подобен музей – тя очевидно е споделена от всички. Аз също я споделям. Ще използвам моята компетентност, доколкото я имам, за да кажа нещо, което е по-едро и може би малко по-абстрактно, но то е в жанра на обяснението, а именно защо се случва така. Ще започна с аналогия и тя не засяга визуалното изкуство. Народна библиотека притежава доста сходен проблем. Той се изразява в следното нещо. В България мисля, че функционират около 150 издателства иначе са регистрирани около 1500, но 150 са функциониращи, и те издават книги, някои повече, някои по-малко. Има закон за депозиране на книгите, според който всяко издателство трябва да депозира 20 книги в Народна библиотека, а Народна библиотека ги разпраща по областните библиотеки. Огромна част от тези издателства не правят това. Те просто не депозират книгите, защото за тях това си е жива загуба и няма механизъм, по който, така да се каже, онова, което е книжна продукция на българската литература, да бъде опазвано и складирано. И то е много по-евтино от това, за което става дума. Значи, по някакъв начин държавата, за която се говори така на едро, не изпълнява една централна своя функция, за която госпожа Радоева спомена преди малко, а именно да се грижи за т.нар. културно наследство, да има стратегия в тази грижа и тази грижа да е свързана с образованието и националната идентичност.
Защо се случва това? Не се случва, защото един или друг е лош, а се случва по структурни причини, по обективни причини. Само ще напомня, че по времето на комунистическия режим в България високата култура, т.е. литературата, музиката, изобразителните изкуства, танцът, оперетата се радваха на огромни държавни субсидии и на огромна държавна поддръжка. По някакъв начин тази сфера, културната сфера, даваше символен ресурс на властта и властта държеше на този символен ресурс, не искам да навлизам в детайли тук, и поддържаше една огромна армия от интелигенция със средства и с най-различни видове привилегии. Когато се случи демократичната промяна у нас властта промени своя характер и явлението “държава” почти изчезна. Появиха се сменящи се политически елити, които имат кратковременни стратегии. Държавна стратегия, което означава приемственост в едно или друго в такива дългосрочни сфери като образованието, като библиотечното дело, изобразителното изкуство, музиката и т.н. – цялата сфера на високата култура, държавна стратегия там като че ли просто не съществува. Защо то не съществува? Защото късогледите политически елити имат друг символен ресурс и това са медиите, разбира се. В момента цялата енергия на българския политик, а не на българския държавник, правя тази разлика, е насочена към две сфери – едната е лобистка, а другата е медийна. Те често пъти се преплитат.
Нито в едната от тези две сфери българските творци, българските интелектуалци не участват, или ако участват, те участват във формулата, наречена “Вежди Рашидов”. Какво разбирам под формулата “Вежди Рашидов”? Не говоря за конкретния човек, а говоря за едно обобщено явление. Става дума за това, че медиите, които не четат и не ходят на изложби, не ходят на концерти и не се интересуват от някакви културни явления, произвеждат в културни дейци хора, които са спомени, хора, които са така да се каже свързани с последните 15 години. В момента, в който подобен тип “интелектуалци” (в кавички) станат медийни образи, те стават важни за политиците, а цялата останала сфера престава да бъде публична и става частна. В момента българската литература, българската музика, българското изкуство, дори според мен по-скоро се реализира в частни и полу-частни пространства. И тъй като тя там не носи никакъв символен ресурс на политическия елит или политическите елити, никой няма и да я подкрепя. В скоби казвам, това важи и за всичко онова, което има някакъв дългосрочен ефект. То важи и за образованието особено много. Вземате държавния бюджет или държавните бюджети през последните десет години и сравнявате цифри. И там ще видите, че всичко онова, което засяга т.нар. социална сфера и социална политика и културна политика, има ясна тенденция за спад на онази част от брутния национален продукт, която се дава за него. Само ще кажа, че в 1878 г. един от първите закони, които създава Великото народно събрание в Търново е за депозит на книги в националната библиотека и по това време за образование се дават около 15-16% от брутния национален продукт. В момента той е 4%. Аз не знам колко е за култура. Може би Десислава Гаврилова ще ни каже.
Искам да кажа, не може да очаквате държавата да подкрепя това нещо, защото няма държава в точния смисъл на думата,което означава дългосрочна стратегия за създаване на нация с държавни институции и с подкрепяне на национална идентичност. Дали това е хубаво или лошо, аз не искам въобще да вземем отношение по този въпрос. Това според мен са така да се каже обективни процеси и в тези обективни процеси онова, което се нарича висока култура изпада в маргиналана, периферна и частна позиция. Разбира се адски интересно е това, което Недко каза – защо това не е така в Румъния, защо това не е така в Полша? – не знам. Но в България ми се вижда, че е така.
Оттук нататък могат да се спечелят някои частни битки. Примерно, може да бъде извоювано да има такъв музей с някакъв вид политическо лобиране, което трябва да е дългосрочно, защото ще дойде друго правителство, ще спре субсидията и т.н. Частни битки могат да бъдат спечелени, но как войната ще бъде спечелена? Според мен това е малко морално остаряла война. Трябва да се примирим, че ние, хората, занимаващи се с такива работи, ще бъдем в маргинална позиция. И в това няма нищо кой знае колко лошо. Разбира се има хитри косвени начини за въздействие върху обществото. Идеята, че Верди олицетворява италианската нация, Репин – руската, а Иван Вазов – българската, е идея на XIX в. Такава идея днес е невалидна и творецът има друг вид позициониране в пространството. Разбира се, това съвсем не означава, че аз отменям по някакъв начин практическата задача. Подобен музей на съвременното изкуство е страшно важно да бъде създаден и той може да бъде създаден с фокусирано действие. Но идеята държавата да подкрепя културата – това вече е остаряла идея. (аплаузи)

Яра Бубнова: Една много малка реплика. Абсолютно съм съгласна с господин Кьосев, затова бих искала, ние когато започнахме да дебатираме, а не да дискутираме, просто да Ви подсетя. Проблемът с музея като държавна инициатива, това е един проблем. Проблемът с наличната критична маса на съвременно изкуство, което съществува в тази държава и се произвежда от хора, които смятат, че са част от тази държава – това за мен е много по-съществен проблем. Музеят отново, независимо от лобиране – успешно или неуспешно след десетилетия, това е държавна институция, подложена на различни влияния на държавната политика. За мен е много важно някаква форма на изграждане на държавната политика, с което според мен и ние би трябвало да се занимаваме, а не да очакваме всичките тези имагинерни събития да се случат в един и същи момент, в едно и също време – парите да се появят, пазарната икономика да почне да процъфтява, интелектуалният капацитет на политиците да порасне и огромно количество художници ще живеят щастлив живот в България. Създаване и оказване влияние върху културна политика, това е нещото, което могат да правят малки частни институции и индивиди.
Според мен един от проблемите, с които ние винаги се сблъскваме, е това, че вероятно критичната маса не е постигната и взаимоотношенията между тези институции и индивиди, както каза Борис Данаилов няколко пъти, е на базата на завиждането, а не на базата на изграждане на културна политика или някаква стратегия за взаимоотношения с финансови среди или идеологически среди или медийни пространства. Аз смятам, че независимо от необходимостта, особено за тази сфера, за която говорим днес – на музея, т.е. все пак не виртуално пространство, ако ще и 3D, а къщичка с покрив, за да се запазят неща, които вече са направени и предимно са направени от крехки, нетрайни материали, си остава. Но остава във взаимоотношение с държавата проблемът на липсата на културна политика въобще, а не лоша културна политика. То просто такава политика няма. За да се справим по някакъв начин с този проблем ми се струва, че има смисъл да се положат колективни усилия. Не, че не харесват тези художници или продължава културната политика да бъде ориентирана към паметници на културата. Както виждате и с тях положението също не е приятно. Просто не съществува сама по себе си културна политика. Тя няма откъде да дойде. Наистина правителствата ще се сменят и политиците не са хора, които биха се занимавали с култура – вероятно си имат проблем с нея изначален. Хората, които се нуждаят от културна политика, трябва по някакъв начин да я изграждат, ако ще даже от най-ниските и примитивни нива. В това число и комерсиални структури, в това число и алтернативни или каквито те да са в нашата ситуация, независимо от очакваната инициатива на държавата и подбуждането на държавата да поеме своята инициатива.

Борис Данаилов: Аз май ще Ви досадя, но все пак да кажа това, което подхвърли Недко Солаков одеве, когато говореше за младите художници. Боже опази от художници, които мечтаят да влязат в музей, особено съвременни. Ако това е целта на завършващите Академията - много зле. С което искам да подскажа нещо друго, което ми се струва много важно. Музейната институция е нещо, което почива на традицията и едно от нещата, които бяха подхвърлени тук всъщност ни връща към старата функция на музея – събира, документира, запазва нещо, което в бъдещите поколения ще послужи евентуално за ... от национална гордост до някакви чисто научни изследвания, запазване на историята и пр.
Но аз не съм сигурен, че съвременното изкуство и това, което се прави в момента като съвременно изкуство, особено в авангардните му форми, може да се покрие с тази функция. Тук има много сериозно разминаване. Функциите на съвременното изкуство са в голямата си част много ефимерна и те приключват с някакво количество време, след което самото произведение, ако мога да кажа така, самото произведение също приключва и то просто изчезва. Как ще ги запазим тези функции и въобще трябва ли да бъдат запазени – това е единият генерален въпрос. Вторият генерален въпрос е – като ги запазим, какво от туй? И третото, аз все пак като представител на една институция искам да попитам кой може да ме принуди аз да купя някоя работа, защото тя е съвременна. Откъде накъде? Аз например не виждам такъв субект. (реакции) Следователно става въпрос за нещо друго. Въобще трябва ли да се насочваме натам. Защото в крайна сметка музеите, които бяха цитирани тук са музеи – те музеифицират някакви художествени произведения. И това е основният проблем. Съжалявам, че така може би звучи радикално, но част от нещата просто не ги виждам в съвременен музей и самият музей в днешните си функции не е способен да ги “глътне” като състояние. Това е, което искам аз да кажа.

Яра Бубнова: Не съвременния, а българския, все пак да уточним.
Олег Мавромати: Бих искал да споделя своя опит, опит за това как подобни въпроси се решават в Москва. Яра знае, но останалите – не. Бих искал да ви обърна внимание на два примера – единият е свързан с първия музей с частна колекция в Москва, а вторият – свързан с музеят “Андрей Ерофеев”. На практика ситуацията с музеите в Москва беше доста лоша, сега малко се подобри. Сега музеите никнат като гъби, прекалено много са, наскоро дори четох в един вестник, че наброяват около стотина, може дори и повече. А тогава ситуацията беше лоша, преди и малко сред Перестройката, Андрей Ерофеев е създал музей без да има такъв, нямало е помещение. В неговата квартира, имало мазе, където той съхранявал произведенията на художници творили през 60 в частност. Тоест този човек е събирал произведенията на художници творили през определен период – 60, 70 и 80 години. А тогава нямаше музей за съвременно изкуство в Москва. Сега има такъв. С други думи нужно е да има един ентусиаст, ако сред вас има такъв, мисля че няма да представлява никакъв проблем да поискате, дори не да закупите, а просто да поискате от всеки съвременен художник по една работа. Ако се уверят, че произведенията им ще бъдат съхранени, винаги ще се намери помещение. А дискусия за това дали е нужен музей или не, това е смешно и срамно, това е позор, това е чисто и просто национален позор. Говоря като човек, който е дошъл от друга страна тук и виждащ цялата тази ситуация и ме е срам за тази страна, защото в нея няма музей, а такъв музей трябва да съществува, защото съвременното изкуство е неотменима част от културата. Независимо от това дали вие сте съгласни с това или не. Свободни сте да мислите, че работите, изложени в тази зала са “глупост”, че, на някои от вас това може да не се харесва, но те съществуват. Разберете това, те съществуват. Без тях не може да съществува съвременната култура, именно те в наше време създават историята. Именно тези хора, които се наричат съвременни български художници създават историята на културата в тази страна, а ако се отнасяте към тях “лошо”, всички тези произведения ще “заминат” на запад. Те ще се разпръснат, ще се озоват в ръцете на частни лица, където вече няма да бъдат колекция, защото няма да бъдат противопоставени на никаква историческа плоскост и за да се разбере как всичко това функционира ще бъде невъзможно. Нужни са каталози, книги, нужно е всичко да се документира, това много отдавна е разбрано навсякъде и от всички. Може да почерпите пример от колективните действия, трупата на Андрей Манастирски и Кабаков, това са хора, документирали всичко до най-малкото подробност, имали следният девиз “Ако това не е документирано, значи то не съществува.” И това наистина е така. Благодаря.

Димитър Камбуров: Благодаря. Може би вече наближаваме към края на тази дискусия, особено след този висок акорд, който току що чухме, той прозвуча до голям степен като финален акорд. С много от нещата разбира се е трудно да не се съгласим. Може би ни липсва патетиката, което е всъщност сериозна липса. Това, което ми се струва все пак, че беше поводът на нашето събиране тук е да се опитаме да отговорим на въпроса защо в края на краищата разполагаме с държавни институции, които са до такава степен нефелни, безразлични и като да не получихме отговор на този въпрос освен така радикалната едра фигура, която Александър Кьосев предложи. Така или иначе не сме очаквали, че ще стигнем до някакви окончателни решения, но бяха назовани достатъчно много проблеми и бяха формулирани сякаш достатъчно ясно въпроси, които оттук нататък биха могли да потърсят отговор, особено в ситуацията, в която имаме разбира се и наличните институции насреща, т.е. в ситуация, в която имаме диалог и договаряне – надявам се твърде скоро. Ако няма други пориви, импулси за изказване аз ще си позволя да Ви благодаря за присъствието и за търпението.